Информация
Информация
БГ Книга
Сиела
Егмонт
Новини

Уилям Гладстоун

Уилям Гладстоун
Уилям Юарт Гладстон (на английски: William Ewart Gladstone) е британски политически и държавен деец, член и един от създателите и идеолозите на Либералната партия. През цялата си кариера Гладстон е известен като противник както на кралица Виктория, така и на водача на консерваторите Бенджамин Дизраели. Бил е 4 пъти министър-председател на Великобритания (1868–1874, 1880–1885, 1886 и 1892–1894). Предложените от него избирателни реформи, включително Актът за представителство на народа от 1884, значително увеличават броя на хората с право на глас. Известен е с подкрепата си за българите и с усилията си за решаване на ирландския въпрос. Предлага Законопроект за ирландско самоуправление, който дава на Ирландия самоуправление, но Камарата на лордовете и кралица Виктория се противопоставят на закона, който според кралицата подкопава Британската империя. Според Гладстон дългът на управниците е "не да си стъкмяват лъжовни призраци на славата, които да ги подведат в злосторство, не да милуват слабостите си, като се карат да повярват, че те са по-добри от останалия свят; но да постъпват въз основа на един принцип, който признава сестринството и равенството на всички народи." Ранни години [редактиране] Бащата Джон Гладстон произхожда от стар шотландски род. Забогатява благодарение на търговия със зърнени храни след като се премества да живее в Ливърпул. Предприемчивостта разширява търговията му по цял свят — прибалтийските страни, Северна Америка, Западните Индии. Транспортира памук, захар и черни роби. Купува плантации за захар в Демерара, Западните Индии, както и голямо имение в Източна Шотландия. Става градски първенец и впоследствие — член на Парламента (1818 - 1827). Майката Ан Робъртсън е също от стар шотландски род и е страстна евангелистка, която определя религиозния тон в семейството. Макар и прикована на легло от тежка болест, тя ражда шест деца. Първороден син е Томас, втори е Робъртсън, трети Джон и четвърти Уилям. Най-възрастната е дъщерята Ан, която полага майчински грижи за Уилям и го възпитава в религиозен дух. Най-малката сестра е Хелън [1]. През 1821 г. Уилям постъпва в Итън Колидж, както и по-големите му братя преди него. Университетското си образование получава в Оксфорд, Крайст Чърч колидж, където специализира класически науки и математика и се дипломира с отличие през декември 1831 г. По време на следването си се проявява като добър оратор и е президент на дружеството за дебати (на английски: Oxford Union debating society). Приятелите му още тогава му предричат политическа кариера. След завършването на университета той иска да се посвети на кариера като свещеник, но баща му е против. Уилям се отправя заедно с брат си Джон на обиколка из Европа (т.нар. Grand Tour) и посещава Белгия, Франция и Италия. След завръщането си в Англия през 1832 се кандидатира за парламента от Консервативната партия и на 15 декември 1832 г. е избран благодарение и на подкрепата на херцог Нюкасъл — баща на неговия приятел Хенри Пелам Клинтън, бъдещ граф Линкълн. Политическа кариера Парламентарист и министър при Пийл Първата си значителна реч в парламента Гладстон произнася на 17 май 1833 г., при дебатите по отмяна на робството. От тогава насетне той е деен участник в пренията по най-различни въпроси и скоро се сдобива с репутацията на забележителен оратор. Въпреки младостта си той така изпъква в торийската партия, че при съставянето на нов кабинет през 1834 г. Робърт Пийл го назначава за младши канцлер на хазната, а след два месеца го повишава в помощник-министър на колониите. През април 1835 г. обаче това правителство пада.В следващите години партията на Гладстон е в опозиция, а свободното си време той посвещава на литературата. Изучава усърдно Омир и Данте и изчита всички съчинения на Августин Блажени. Това е свързано с интереса му към отношенията между църква и държава и оказва голямо влияние за изграждането на възгледите му в полза на държавна църква, които той излага в книгата си „The state in its relations to the Church“ (1838). В нея той защитава тезата, че държавата трябва да подкрепя и защищава интересите на англиканската църква. През следващата година сключва брак с Катрин Глин, с която остават заедно до смъртта му и имат осем деца: Уилям (Уили), Агнес, Стивън, Катрин, Мери, Хелън, Хенри и Хърбърт. Двама от синовете му — Уилям и Хърбърт — също стават членове на парламента. Катрин е наследница на имението Хардън Касъл близо до Хардън във Флинтшър, Северен Уелс, което става семеен дом на семейство Гладстон и той живее там до смъртта си.. Във второто правителство на Пийл от 1841 г. Гладстон е заместник-министър по търговията, като през 1843 г. на 33 години става министър и член на кабинета. Участвува дейно в дебатите по отмяна на Житните закони, през 1842 г. преразглежда митническите тарифи в посока на намаляването или пълната им отмяна. Постепенно Гладстон от протекционист се превръща в запален привърженик на идеята за свободна търговия. Канцлер на хазната Вследствие на разногласия с Пийл по ирландските въпроси през февруари 1845 г. Гладстон подава оставка, но още през декември същата година отново става министър, този път на колониалното управление. На общите избори от 1847 г. Гладстон е избран за депутат вече от Оксфордския университет, тъй като херцог Нюкасъл оттегля подкрепата си, негодувайки срещу преминаването му в лагера на привържениците на свободната търговия. Заедно с Робърт Пийл Гладстон застава начело на група от умерени тори, които получават името „пийлити“ по името на водача си. Като начало на окончателния разрив на Гладстон с партията на торите се приема 1852 г., когато той отказва предложението на граф Дарби и на Дизраели да влезе в консервативния кабинет и дори допринася в голяма степен за бързото събаряне на този кабинет, като решително се противопоставя на бюджета на Дизраели. Когато през декември 1852 г. се съставя новият кабинет на граф Абърдийн, който представлява коалиция на виги и пийлити. Тази коалиция впоследствие прераства в нова партия — Либералната. В този кабинет Гладстон заема поста канцлер на хазната (министър на финансите) и остава на него до февруари 1855. Той се изявява като забележителен финансист (първият му бюджет е от 1853 и дейността му като такъв се счита за една от блестящите страници в политическата му кариера, а също така и в историята на английските финанси. През 1858 по време на правителството на граф Дарби, Гладстон заминава на Йонийските острови, като върховен извънреден комисар и работи за присъединяването на тези острови към Гърция (те са английски протекторат от 1815. При образуването на кабинета на лорд Палмерстън през 1859 г. Гладстон отново е назначен за финансов министър. Встъпването му в тази длъжност се възприема като окончателното му присъединяване към Либералната партия и в Оксфорд се създава опозиция срещу преизбирането му, но все пак той е избран отново. На следващите общи избори през юли 1865 обаче той губи в Оксфорд, но става депутат от южен Ланкашър (тогава се е допускало кандидатиране в повече от един избирателен район). През октомври същата година Палмерстън умира и начело на кабинета застава граф Ръсел. Гладстон, запазвайки поста си канцлер на хазната, става лидер на Либералната партия в Камарата на общините и в това си качество внася проектозакон за парламентарна реформа, но той не е приет. Новият консервативен кабинет Дарби-Дизраели също внася проект за парламентарна реформа и в окончателните му формулировки в парламента Гладстон изиграва решаваща роля: благодарение на него т.нар. Втора парламентарна реформа от 1867 придобива широк либерален характер. През 1868 г. Гладстон отново сменя избирателния си окръг и става депутат от Гринуич. Първи кабинет, 1868—1874 г. Общите парламентарни избори от 1868 г. са първите след избирателната реформа от 1867 г., която значително увеличава броя на имащите право на глас. Мнозинството на Либералната партия в парламента спрямо консерваторите, водени от Бенджамин Дизраели, е повече от 100 места и през декември Гладстон е натоварен със задачата да състави правителство. Този първи кабинет на Гладстон работи до февруари 1874 г. и най-важните му стъпки са отмяната на държавната църква в Ирландия, поземлената реформа в Ирландия — 1870 г., радикална реформа в областта на началното образование — 1870 г., отмяна на системата за продажба на длъжности в армията — 1871 г., въвеждане на таен вот на изборите — 1872 г. и т.н. След падането на кабинета през март 1874 г., Гладстон пише в писмо до лорд Гренвил, че има намерение да се оттегли от активното ръководство на Либералната партия. Тогава той счита, че политическата му кариера е към края си, като споделя с приятели, че нито един премиер не е направил нещо значително след 60-годишна възраст. В опозиция В началото на 1875 г. в ново писмо до лорд Гренвил Гладстон официално се отказва от лидерството на партията. Негов приемник става маркиз Хартингтън. Но още през следващата 1876 г. Гладстон възобновява активното си участие в политическия живот, като повод за това става потушаването на Априлското въстание. Той издава брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“ и взема енергично участие в организацията на обществено движение против източната политика на Бенджамин Дизраели (т.нар. „българска агитация“). Брошурата има широк отзвук и изобличава „турската раса“ като „велик антихуманен екземпляр на човешкия род“ [2] Гладстон предлага де се предостави автономия на Босна, Херцеговина и България [3], а също така и да се прекрати безусловната английска подкрепа за Портата. След разпускането на парламента през 1880 г. и провеждането на общи избори Либералната партия получава огромно мнозинство. Тази изборна победа е обусловена от изумително енергична предизборна кампания с редица блестящи речи на Гладстон в Шотландия, където той се кандидатира от Мидлотианския избирателен район. Литературни трудове Макар че е преди всичко политик, Гладстон се интересува много от литература, чете и пише много. Интересува се преди всичко от класическа поезия и изучава основно творчеството на Омир. През 1861 г. издава обширното изследване „Studies on Homer and Homeric Age“, през 1876 — „Homeric Synchronism“, както и редица по-малки етюди за Омир по-късно. Освен това пише голям брой статии по редица въпроси: философски, исторически, конституционни. Въпросът за отношението между църквата и държавата го вълнува в продължение на много години и възгледите му претърпяват значителна еволюция. Има трудове по богословие и философия на религията, критически оценки на текущата литература, пише есета по различни актуални теми. Събраните му съчинения заемат общо седем тома на сборника „Gleaning of Past Years“, издаден през 1879 г. През 1886 г. води оживена полемика в печата с професор Хъксли за отношенията между наука и религия. През последните си години пише редица статии по ирландския въпрос. Речите на Гладстон в парламента и извън него са издавани многократно, но едва през 1892 г. е издадено пълното им събрание под негово наблюдение. Личната му библиотека наброява над 32 000 тома, голяма част с ръкописни бележки, направени от него[5] и той замисля основаването на библиотека още приживе, като построява специално помещение близо Хардън Касъл и пренася книгите само с помощта на един прислужник и с ръчна количка. След смъртта му библиотеката се превръща в най-голямата частна библиотека в Уелс, предлагаща не само читални, но и възможности за настаняване, срещи, конференции
Ред:
Покажи:
12-те
17,00лв. 3,00лв.
Календарът на майте свършва през 2012. Според древните легенди 2012 година бележи ново начало: по-то..